Нека заедно да променим съдбата си!

Следващите редове не са новина. Но те са искрени, изстрадани, могат да бъдат и полезни. Написани са от един храбър човек – Даниела Кънева. Ето нейния разказ:

Здравейте,  казвам се Даниела. Родена съм в 1973 година.

Искам да споделя с вас част от живота си и една моя мечта.

Бях на  11 години ,когато се разболях. Детството ми премина в безкрайни дни и нощи лежане в болниците, в отчаяна борба с болестта ми, която се развиваше с бързи и неспиращи темпове. Бях станала „опитно зайче” на лекарите в стремежа им да ме излекуват и задача за изпит на стажант-лекарите. Тогава не разбирах какво става с мен. Общувах с много по- възрастни хора и буквално попивах техните житейски съдби. Така пораснах …

Пораснах преждевременно – за добро или лошо. Моята болест се разви в пълната си гама. Колкото и да се криех, винаги бях обект на внимание поради очебийния си външен вид. И не само това, а трябваше да отговарям на въпроси от рода: „Ти мъж ли си, или жена?”. Това много ме измъчваше и ми причиняваше страдание, но не съдех хората . Та те откъде да знаят, че съм болна!

Не знам дали е вродена черта, или може би от факта, че осъзнах, че няма какво да губя, станах много упорита. Колкото повече падах, толкова повече ставах упорита и непреклонна. И знаете ли кое е най -трудното на човек в живота!? Да избере пътя, по който да върви. На мен ми трябваха 10 години, за да си дам сметка, че така не може да продължава животът ми. Да осъзная, че човек сам си гради живота и че той е отговорен за това, което му се случва.

Паралелно с лежането по болниците аз завърших средното си образование. Благодарение на толерантността на моите учители и моята воля успях да получа добро образование. След завършването ми се опитах да започна работа. Имах добра специалност – машинопис и стенография – от математическата гимназия в Ловеч, но всички искаха да имаш стаж поне пет години. Тогава подадох документите си за пенсиониране по болест. От 1991 година аз съм инвалид или човек с увреждания. Благодарение на моята майка и нейния директор пет години след моето завършване ме назначиха да работя на портала в един цех към фабрика. След време обаче цехът затвори и останах без работа.

Както беше редно, се записах в Бюрото по труда. След като записаха всички мои данни, аз обясних на служителите там, че съм със заболяване. Тогава служител ми каза „О-о-о-о, ти си болна, няма кой да те наеме на работа” . Никога няма да забравя този момент. Първоначално се натъжих, но след това си казах „Ще докажа на него и на всички останали, че ние, хората с увреждания, с нищо не сме по- различни от тях”. Първото нещо, което направих, е да се възползвам от възможността да изкарам курса за компютърна грамотност, който ми се предостави от Бюрото по труда. След това записах да уча висше образование. В началото бях много плаха дали ще се справя, но с инат и вяра успях. Смело мога да кажа, че съм една от най-добрите във випуска.

Как започнах работата, която сега работя? Не знам. Казват, че са ми помогнали, но аз лично никого не съм молила за това. Благодарна съм на моя шеф, че ме прие по програмата за хора с увреждания. След като тя приключи, ми продължиха договора и вече 6-7 години работя във фирмата. Дали се справям добре? Не знам, но се старая и си върша съвестно работата.

От няколко години съм член на Центъра за хора с увреждания в нашия град. А от миналата година съм и в Управителния съвет. Сега искам да променя нещичко и аз. Да оставя някаква следа след себе си. Да  призова всички хора с увреждания в трудоспособност да се борят като мен. Убедена съм, че не съм единствена. Заедно може да променим много съдби, не само собствената си, но и на тези,които познаваме или пък срещаме. Знам, че има много хора, които се страхуват и не вярват в себе си –  каквато бях и аз. Но те грешат. Иска ли човек нещо, може да го постигне. Сигурна съм в това. Вярвам, че всички заедно ще получим подкрепа и ще станем част от нашето общество. Готова съм да подам ръка и заедно да се борим.  Това е моята мечта!

Благодарна съм на съдбата си, че ме научи да виждам и чувам онези малки и невидими  за много хора неща. Да се радвам на всеки мой ден и на това, което имам.

Даниела Кънева

Троян

4 thoughts on “Нека заедно да променим съдбата си!”

  1. Извинете може ли да ми кажете къде мога да намеря имейл за контакт с Д. Кънева ?

  2. Тук е мястото на благодаря на гл. редактор на Троянски глас, която публикува моя разказ. Както и на моята приятелка Галя Лалева благодарение, на която материала ми беше качен тук. Моята не знам как да се изразя може би желание е да подам ръка на всеки който се страхува, а иска да промени начина си на живот. Да повярва в себе си. Защото повярвай те ми приятели ние можем повече от това което си мислим.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *